Ръката ти от своята 
дори за секунда от минутата
не мога да я отлепя.
Завинаги топлината ѝ ще пазя,
като че ли е собствена, а мой ли си?

Липсваш толкова жестоко,
коварна е съдбата,
задето така безмилостно
раздели ни на два свята.
Километрите в сълзи ги броя,
а часовете-в спомени,
тъгата, щом погледна времето,
когато до мене беше,
броя я в самота.

Липсваш толкова неистно, 
а фотографиите така тъжно мълчат, 
защо плачеш невидими сълзи?
Погали ме, виртуалният ни свят,
нека погълне обичта ти,
да ми я препратят,
ръцете ти да ме докоснат неусетно,
а очите по мене да шарят.

Плача;
оплаквам;
скръбта ми невидима
по кожата ти се разхожда-
събира всяка подробност,
за да я науча и като приказка

да ти я разкажа...
Чудо или не- 
знам всяка частица от теб,

като че ли гледам себе си,

едно цяло ли сме?...
Кога ще се върнеш, любов?...

Помисли си 
за мен
за усещането, когато устните
докосват се така непреклонно,

безсприрно и лудо,

разклащайки цялата ми същност,

която дори на бунт се реши...
не знаят къде е спирката,
за да слязат и да се сбогуват-
слизат заедно
или 
отиват до крайната спирка,
а тя вероятно води до задънена улица-
за да продължиш 
хитринка прилагаш-
моля те, приюти ме и ме пожелай 
в съня си и се върни,
разкажи го, за да те спра,
да я направя реалност, но с шепа изненада...