Лирично
Защо оставяш всичко без остатък
в една тъй рано осланена длан.
Денят за любовта е твърде кратък,
нощта за верността е стар капан.
Нима са винаги неповторими
повторените думи и мечти
и винаги ли след полярни зими
неотразимо слънцето блести.
С въздишки ли зорницата ще будим,
c очакване ли мрака ще гасим,
oт тишината ме обзема лудост,
такава лудост няма синоним.
Вярвам, че каквото да се случи
и както да умира моят ден,
ще имам аз щастлива участ
с последен лъч да бъде заслепена.
И този лъч за миг ще се изгуби,
не другаде, а в детските коси,
чиято мека кестенява хубост
отново светлината ще спаси.
© Петя Данаилова All rights reserved.
