Лотъхел
(Англо-българска пародия, с крими-любовни оттенъци)
Английски лорд отглеждал не една,
напета статуетка в своя замък,
ала веднъж тъй както палел си лула
и хоп! Намерил на килима камък.
Ядосан пръднал, викнал:
– Лотъхееел*... –
лакеят чак припаднал на вратата.
Каква е тази топка Лотъхееел?!
Защо напомня ми на Сю–Гърдата?!
Погалвал с пръсти цицата, Милорд,
претеглял в шепа тежката ѝ орис –
помръкнал цвят бил погледа му горд,
до вдън ребрата му нахлула горест.
За славни дни пропити от мускус,
чаршафи, похот, устни с вкус на вино.
Ах Сю! Ах, как ме яздеше на тръс!
Какво зърно, узряло кат’ къпина!
Улисан лорд, с глава надолу свел,
към спомен мил по шепата отлял се,
внезапно той погледнал :
– Лотъхел?
Навярно имаш нещо ти да кажеш?
Заеквал дълго време Лотъхел.
Къдриците в перуката почесвал.
Накрая се изпъчил – бял козел.
Без срам признал си той, ала и честно.
Лотъхел:
– Живяхте, сър, охолно като крал,
броях до скоро статуите в двора.
С красиви фусти, казвате: "Преспал."
Обаче бързо ви налягаше умора.
Но, Сю... вий спомнихте си Сю, нали?
Аз помня я, тъй сякаш беше вчера.
В душата ѝ пребродих сто мъгли.
И сто недели клех, че бяхте с нея.
В очите ѝ се къпех – син простор.
Гръбнакът ѝ четях по тъмни доби.
В лицето кротко – ангелски затвор,
тръняха там и страстите Христови.
Лорд:
– Заклевам те, невернико! Мълчи!
Така от жалко псе да се овълчиш!
Какво безумие, във теб цари?
На своя господар да се опълчиш!
Нима е жива? – ревна страшно той.–
Покварата умира най-последна.
Моли се Лотъхел, за своя род! –
той хвърли камъка в снега и седна.
Лотъхел:
– Простете ми Милорд, но ще вървя.
щом дързост е, то нека ме убие.
Единствено помнете, там в гръдта
едно сърце за мене още бие.
__________________________________
*Лотъхел - What а hell! - Какво по дяволите!
© Силвия Илиева All rights reserved.
