Ловец на какавиди I
/откъс/
Тихо е. Дъжд вали над полята.
Къде си? Тръгна ли по стъпките ми,
отвеждащите до планината?
Докато още пресни са следите – намери ме.
Оставих ти и знаци.
Парчета от плат в храстите –
трънливите, отровни са те,
обрулени и счупени са клоните
следи от стъпки в локвите,
капки кръв по пътеките – хвани ме;
ако можеш – достигни ме;
ако можеш – догони ме;
кървави връзки паяжина ти оставих,
пашкул от метаморфози,
пашкул от спомени,
пашкул от рани и
разрези от кинжал;
Усещам те. Близо си.
Близко съм.
Почти пред теб.
На три глътки въздух си от мен,
на две и половина съм от теб.
Чувам стъпките на сянка.
Тихо е. Вятър с чужд глас пее;
зове ме, зове те.
Спря дъжда. Нощ дойде.
Луната държи я сега в плен.
Не пеят птиците.
Не вият вълците.
Спят елените.
Зайците крият се в дупките.
Мечките не напускат пещерите.
Очи жълти в тъмнината. Дъха си задържах.
Прелетя нещо внезапно над мен – било е просто сова,
но бях нащрек…
Чу се шумолене под падналите на купчина листа.
После усетих и движение –беше змия.
Беше до мен, а минута след това – ме отмина.
Жертва бях, но чужда…
© Нина Чалъкова All rights reserved.
