Луната клюса сребърна кове
Все някак оцелявам, няма как,
балансът сложен - на ръба на ножа.
Вълчица без вълчета - единак,
с необичайна снежнобяла кожа.
В горите Тилилейски ли живях
и дълго вих, към нощното светило?
И все сама, и не на място бях,
и албинос, сред вълчето котило.
Сега накуцвам, сянка в снежна нощ,
защо да бягам - никой не ме гони.
Различен, по презумпция е лош...
Насели се света с хамелеони.
Там, иззад хълма зима ме зове,
пискливо с глас на нощна улулица.
Луната клюса сребърна кове,
за плячката - сърцето на вълчица.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
