Луната знае своя път
Луната знае своя път.
(и като нас не винаги е цяла).
Поставена
във рамка от звезди,
тя просто е
прозрачно огледало.
Не е измамна.
Връща ни това,
което нашите очи и пращат.
Безпомощна,
като листо върху вода
щом мъка сме...
и мракът ни прегръща.
Щом чуем,
че кънти на кухо,
душата - делва глинена...
и празна,
луната сърп е.
Гроздето сънува вино.
(макар,че още то не е отрязано).
Понякога...
На трона
от светкавици зелени,
в завесата от дъжд
решава да се скрие.
За да останем в себе си,
(мусоните са епизод...)
с надеждата да ни открият...
© Маргарита Василева All rights reserved.
