Л  Я  Т  О

                                                                          „Една Вселена се е свила

                                                                            на дъното на раковина и… сънува лято”

Лятото е рижав котарак разказващ приказки.

Гали ми се от сутринта до вечерта  в полата.

Нося го  до сърцето си. Много сме близки

и е създадено  да отрази в цветове свободата ми.

Всички мои артерии  греят неонови,

с аромат на косено сено е кръвта ми.

Мечтите ми са къпинови, сънищата - бръшлянови,

на летните месеци в любовните алгоритми.

Морето нали е сластолюбив старец,

ревниво го гали, иска да го запази.

Окачил го е на разпенения си ланец,

докато слънцето развява огнени лампази

и прави живота неизказано жив.

Един делта-планер се рее  щастлив.

Благословено е всяко перце от лястовичето ято.

То е извор на радост бликнал в  небето.

Цветята вписват лирично  съвършенство

в незавършената  книга на  моето  лято,

което се люлее между ръцете на двама  влюбени.

Крайбрежните хълмове и  дървесата

като застинали мегалити, мелхири  и  долмени

от амалгамата на  мистичния здрач са  отляти.

Гларуси с алени усмивки и бели  премени

кръжат около костилката на летния ден

и разнасят невероятни клюки и  сплетни

докато канят на  танц  медузи и  малолетни  риби.

Рак-отшелник отнася  медоносния  плод

в дълбините на притихналото море.

Един поет е топнал писалка в  мастилените води

и нарежда мозайка от думи и въображаеми  епизоди

върху страниците на  летния  си  албум.

Няколко щурчета  дават тон  и оповестяват  вечерта.

Денят се е стопил като бонбон изсмукан от духа  на  човека.