Сушата попи и последната капка,
дъждът потъна в градската шахта.
Препускат мишлета, слънце пече,
сладки крачета, напукано поле.
С лъчезарен бич удари земята,
разбули нежно, воалът на мрака.
Сега скакалеца трака ли трака,
уверено в тревата, мъника подскача.
Слънчогледи мижат намусено, гневно:
"заслепяваш ни, ах, огънче небрежно!"
Смехът ти жежка мъниста надява,
жарта ти майстори - щурци разпява. ...