Любима
Красива си ти, като цвете,
израсло в градина незнайна.
Милувките, помнят ръцете –
на друг мъж –забулени в тайна!
Забравена днес от партньора,
жадуваш за свежа водица.
В очите печални – умора –
гнезди се горчива сълзица...
Да беше в градината моя,
с вода те бих сутрин поливал,
избавил те бих от застоя...
и с песни любовни успивал!
Косите ти светло кафяви
и черни извитите вежди,
не може човек да забрави
очите ти, пълни с надежди!
Припомням си нашите срещи,
сърцето как бие, лудува.
Прегръдки, целувки – горещи...
За твоята обич жадувам!
С красивото цвете, за радост,
жените гърдите си кичат.
Разцъфнала женствена младост...
С най-нежно те име наричат!
Съдба е орисала, мила,
от мен да си много по-млада!
За друг живот тя е решила,
да бъдеш ти моя награда!
Ред.: 23,50 ч., 29 април 2020
("Повеите на любовта" - втора книга)
© Иванъ Митовъ All rights reserved.
