Любов...
Какво ли е това!?
Не го измислих до сега.
Дали е змеят, влязъл в тебе,
или е пърхащите пеперуди!?
Гори веднъж, а после гъделичка,
сълзите бликат, кръвта ти кипва, 
падаш, ставаш и пак обичаш
и всичко в тебе до болка срича.
Нямаш думи и имаш много 
и щом говориш, те съдят строго,
не можеш даже едничък трепет
с тях в миг  да изкажеш,
но любовта не е роман или поема,
тя е живата във теб вселена,
всяко заспало кътче в тебе
пробужда се от трепета й лек,
въ вода превръща кубче лед.
И притчи стари за нея спорят,
едните казват: тя вода е в шепи.
Не стискай здраво ще се изплъзне!
А други казват: тя е вяра сляпа.
Очите си ти буден дръж,
че всичко свършва изведнъж.
И в споровете губи се основата -
тя е надеждата, опората,
за нея няма невъзможност,
тя тръпне в теб чак до тревожност.
А описанията почват да ме смайват,
то съвършенството е само в рая,
в този свят със недостатъци
търсиме единствено най-святото -
сърцето и душата на човека,
а срещнем ли добра душа,
покорно свеждаме глава.
И стигнахме до притчата, където
мъжът е съд, жената - течност в него,
ако здраво стъпил си ти на земята,
то течността не ще да е разлята,
ако с отрова не разбъркаш течността,
кален ще си за ударите външни.
Свършиха се  притчите за нея,
а аз отново пак не смея - да каже твърдо:
Тя любовта е...!?
Нещо...
щом със теб се срещне,
римите не си намират място,
а на прозата и  става тясно
и губи смисъла да се описва,
щом всичко във живота е орисано -
от любов се раждаме и за любов копнеем -
остатъка са само въжделения!