Любов наум
И до днес ме обичат нау̀жким
със страха, проговорил на глас.
Вечно слушам колко съм нужен.
(Обичайно, най-много за час.)
После някак във мен завалява
и прегръщам до синьо обидата.
Нежността от гнева почернява,
а душата ми иска да си отиде...
Ще повярвам тогава, когато
от ръцете ти нямам спомени
и не си онзи край на лятото,
в който тъгата хваща корени.
Но до днес все още така е.
Тази нишка се къса накрая.
Даже Господ се слива с плътта
без наум за любов да мечтае...
Стихопат.
(Данаил Антонов)
11.01.2023
© Данаил Антонов All rights reserved.
