Любовта, без която не можем
Жалко е да обичаш само веднъж:
да си нечий по навик, но не и реално,
да си мислиш, че плачеш - а то да е дъжд,
да оставаш, където не си бил отдавна.
Да заспиваш, облегнат на грешното рамо,
а сърцето да среща зората самичко;
да трепериш от студ и от погледа само –
онзи, който навремето значеше всичко.
Да целуваш насила, а искрица да няма -
да разбираш, че всичко отдавна е спряло;
упорито да вярваш, че “любов е голяма”,
а въобще да не помниш къде е горяло.
* * *
Да обичаш веднъж е толкова жалко...
Любовта не е име, което изричаш.
Тя е в нас и се храни от всеки с по малко
и изчезва безследно, ако с нея не тичаш...
© Елица All rights reserved.
