Любовта ми е люлка с змия.

Черна и грозна, и съска.

Любовта ми е пълна с тъга.

Граби безмерно и пръска

с отрови зелени поля.

Любовта ми не стига за нищо.

Безпределно ранява навред,

но защо ми се губи тук нещо?

Как раних най-близък човек?

Как те накарах да мразиш?

Да псуваш, да хулиш безчет.

Да ме покриеш с ненавист,

без обич в сърцето е лед.

Аз ти се моля пак, мила.

За последно ще вземам вина.

Ще те направя отново щастлива,

само подай ми наново ръка!

Не ме бутай встрани от друма.

Той е широк и за двама ни, знай!

Аз се заклевам и давам ти дума,

ще те намеря отново комай!

София,

12.02.2009г.

Отдавна не бях публикувал тук... отдавна бях забравил част от страховете и тревогите си... припомних си ги, но вече ги забравям отново. Използвам момента, но него вече го няма, щастлив съм както никога, а това, че не съм бил някога, вече е забравено! 

Пожелавам на всички ви да намерите това щастие, което открих аз!

Усмивки!

Петроний