Любовта на плашилото
Поне ме бива, още как ме бива,
в разделите. Мостовете горят.
Оставам си плашило насред нива,
а в шапката ми – целият ми свят.
А вятърът под дрипите ми пъстри,
се гуши като коте. Закопнял.
Вдигни се, моли мъничко на пръсти,
звездите виж над лепкавата кал.
И птиците, които преживяха,
в бодливата ти, сламената гръд,
с дъга небесна ще направят стряха,
перца ще ти донасят. Всеки път.
Лъчите лунни ти вземи назаем,
сълзици от сияйната роса,
към небосвода – от любов сияен,
плашило мое, ще те понеса...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
