Любовта на ветераните
Любовта на ветераните
Всяко утро пристига, присяда до тях
на скамейката малка във парка,
приласкава ги нежно и целува ги с плах,
ученически усет за мярка.
После, вече усетила своята власт,
влиза вътре в очите им жадни.
И им връща предишната, лудата страст
да се влюбват в звезди посред пладне.
И се стоплят изстинали в тях сетива.
Заиграва кръвта ръченица.
Уж човек престарял, с побеляла глава,
а очите му пръскат искрици.
А душата му сякаш крилата е пак
и кръжи над света безметежно.
Любовта на душата се казва мерак,
а меракът... това е надежда.
Вечер тя си отива. И си ляга да спи
всеки сам в запустялото ложе.
Боже, вяра им дай! Греховете прости!
И със сън ги дари, ако може...
Та на утрото пак да дочакат любов.
Те са хора, не са живи мощи.
Всеки миг е за тях, все едно Рождество.
Още малко любов!...
Още!...
Още!...
© Александър Калчев All rights reserved.
