Люлякова орис
В бара е всяка вечер,
пие кротко сама
и е нейде далече,
и напук на шума,
похотта, светлините,
душния полумрак,
сякаш мрежа изплита
и разплита я пак.
И чертае окръжност,
върху мокро петно.
Ни щастливо, ни тъжно,
алкохолът дано,
тази нощ да приспи,
тихо споменът стар
Хайде, барман, сипи,
тя парфюм е и чар.
Барман да си е орис,
да мълчиш до зори.
И щом барът затвори,
тя си тръгва. Към три.
И по стъпките нейни,
като люляк след дъжд
светло утро ще грейне,
по-добро изведнъж.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
