Люляково акостиране
Тихомълком изплувам в прегръдката чужда
и по другите устни неизменно горя,
в нейното тяло сякаш своите корени пуснах,
в непознато докосване моите длани болят.
В нейния поглед като люляков дъжд акостирах,
във парфюма ù тежък, аз съм онзи нежен букет,
и след нея разпилените чувства във тебе събирам,
и подреждам ги бавно в тежко дишащ куплет.
Просто няма как от мен да избягаш -
и тъгата ти смугла ухае на мен.
Като вино тръпчиво сетивата разтапям
и сълза съм изплакана скришно в мъжкия ден.
© Даниела All rights reserved.
