Аз виждам, неспирно плачеш, скъпа Мадина
и с думи тежки проклинаш своята родина.
С омраза е изпълнено сърцето
устата клетви изрича,
душата в ада запраща
и в отчаяние мълвиш –
"Защо участта ми е така ужасна!

Нима като съм жена-човек не съм?!
Ах, мечтата ми е, това да е просто лош сън.
Уви! Татко ме продаде като стока
отърва се от ненужния си товар и
повеч никога не ме потърси.
Да бях кон или камила
сигур повече за мене би скърбил.

Даде ме на мъж жесток,
неспособен на любов,
третира ме като слугиня,
„жената е просто послушна робиня”.
Ах, проклинам този ред,
изграден върху лъжи безчет,
кат играчка си на другите в ръцете,
кат парцал те тъпчат с нозете,
като кукла на конци,
лишена от бъдеще, мечти."

Тогаз сияйната луна
с пълна сила заблестя
и с глас гальовен промълви –
Девойко, не си сама ти!
Изтръгнаха ти цветното в живота –
честта, морала, свободата,
причиниха ти злини безчет,
не можа да сториш нищо във ответ.
Отнеха ти много – да,
но не успяха да убият надеждата.
Един ден всичко ще се промени,
ще настъпят времена по-добри,
ти призвана си на заблудените да върнеш съвестта,
ти и всички страдалци, днеска тъпкани в праха,
утре с усилия задружни към върха!