Макар да знае, че наивен, нежелан е
Като запалена от двата края свещ,
макар пред себе си единствено, но свети,
душата ми и в нея раждат се сонети,
от порив много искрен, мъничко невещ.
С луната нощ след нощ ще броди бос и пеш,
стихът. И думите му – нежни, непревзети
ще рецитира вятър... Ти, ако даде ти,
сърцето – хвърляй го в разпалената пещ,
на своя ден. И нека помен не остане.
На вятъра върни го – тънка струйка дим,
той ще долитне плах при мен - да измълчим,
царуването кратковременно на мрака.
Макар да знае, че наивен, нежелан е,
на Пътя млечен стих изписан ще те чака...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
