Извечен стон си, малахитено море,
ухо на нечия история, на нечия любов,
помогнало на двама влюбени поне,
и спастрило вселената им под покров.
Как искам да те чуя, ела на плитчина,
я, в раковина малахитено море се свря!
Аз вече зная, бясно море, как ме позна
и запокити ме - в безкрайността,
и оглуши ме - с вечния прибой,
и ослепи ме - с блеснала звезда.
С усмивки слънчеви разнежи безброй,
и ненасити - чак до утринта!
© Мариола Томова All rights reserved.
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
