Извечен стон си, малахитено море,
ухо на нечия история, на нечия любов,
помогнало на двама влюбени поне,
и спастрило вселената им под покров.
Как искам да те чуя, ела на плитчина,
я, в раковина малахитено море се свря!
Аз вече зная, бясно море, как ме позна
и запокити ме - в безкрайността,
и оглуши ме - с вечния прибой,
и ослепи ме - с блеснала звезда.
С усмивки слънчеви разнежи безброй,
и ненасити - чак до утринта!
© Мариола Томова All rights reserved.
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
