Малка свещ

Залязва слънцето унило,

В поглед млад и мек,

Не е момичето разкрило

Лъжите потопени в мед.

Като муха впримчена е тя,

Безпомощна и неумела,

Унизено погледа е свела

Пред слепотата на греха.

Наивна ли, красива ли,

Хората наричат я навред,

Но тогаз защо мълчаха?

Истината те не казали

От страх да не усетят лед

В очите,които така и не узнаха.

Лута се тя дълго в отчаяние

И не разбира как сама

Е дала своето съгласие

Да бъде подигравана така.

Достойнство, чест не значат нищо

Щом душа в капан попадне

И бавно в себе си разнищва

Вярата от нощ до пладне.

Сънят все се бави с часове,

А слепите очи не дават мира

На момичето да разбере,

Че копнежа се най-трудно спира.

Образи бленувани прелитат,

Чакани тъй жадно, като дъжд

Кат сълзи горчиви те се стичат

И поят надежди като ръж.

Чак когато слънцето изгрее

И стопи се пак нощта

Може тя да оцелее

Сред огромната тълпа.

Всеки с поглед отминава

Страданието чуждо.

Защо пък трябва да подава

Ръка на побратим в нужда?

И ето мъчи се горката

Да се смее през сълзи,

Да докаже пред съдбата,

Че няма тъй лесно да смрази

Горещата и вяра, че ще има

И за нея малка свещ,

Която да запали в нетърпима

Тишина в храма зловещ.

Защото най-трудно е, не да се изправиш,

А първа мъчна крачка да направиш

Във вярата, че дори и сама да си в света,

ще бъдеш търсена в смъртта.

Ще усетиш как краката движат се сами,

Двойно, не, тройно по-силно от преди,

И ще се научиш пак да ходиш,

Защото си успяла с теб да се пребориш.