Мама
На жената, която ме отгледа
Мама сега е само снимка.
Присъствие недоловимо.
На млади вейки нежен шепот.
Самотен вик на тъжен вятър.
Пътека е в гората мама.
И песен на нещастна птица.
Разсъмване след нощ беззвездна.
Следи от дъжд по мойта буза.
Това е мама. Съществува
във мислите ми постоянно.
Във спомените приютена
и във смеха на дъщеря ми
живее мама неизменно.
И чака ме. Ще ме посрещне
във някоя студена сутрин,
във мрачна януарска вечер
или във слънчев предиобед.
Ще ù разказвам как сме вкъщи,
а тя за всичко ще ме пита.
Ще я прегърна дълго, дълго
и... вечно с нея ще остана.
© Нина Чилиянска All rights reserved.
