Мама
МАМА
... белее – празна, мамината ваза,
откакто тати нейде отлетя,
защо студът безжалостно премаза
напъпилите пролетни цветя? –
не къкри вече бобец на котлона,
в панера съхне хлебецът от ръж,
със пенсийката иде пощальонът,
о, блага радост! – в месеца веднъж,
по цял ден мама гледа сериали –
и вчерашните вестници чете,
а колко искам пак да ме погали,
макар отдавна да не съм дете! –
да ми попее "Мамо, мила мамо!",
и приказчица пак да ми рече,
глава склонил на слабото ѝ рамо,
да я целуна в миг – добро момче,
и като син, навярно невъзможен,
да ме отпрати пак със: – Прав ти път! –
с красивата илюзия, че можем
да бъдем нейде заедно – Отвъд,
прости ми, мила мамо, че се връщам
в туй късо стихче, драснато с молив –
в онази моя тиха родна къща,
под чийто покрив нявга аз бях жив.
© Валери Станков All rights reserved.
