Мамо
(на майка ми Ани, която много обичах, но загубих толкова рано. Написано преди 20 години за последния ú рожден ден)
Мамо
Мила мамо, дарила ми целия свят,
свойта обич във мен сътворила,
ще ми стигне ли моят едничък живот
твойте рани да съм изцелила?
Ще ми стигне ли мъдрост да не греша
или разум, поставен пред чувства?
Ще ми стигне ли смелост да се извиня,
когато вина във мен се разпръсква?
Ще ми стигне ли вяра да продължа,
хоризонтите твои да притежавам?
Ще ми стигне ли нежност да изразя
свойта обич, с която заспивам.
Ти ме научи как се обича,
когато две сълзи напират;
как се тежка молитва изрича,
когато животите спират.
Ти ме научи жертва да ставам,
когато разкъсва се цялост
и как, по женски, болка да скривам,
не чакаща ничия милост.
Ти ме научи как да живея,
когато небето над мен е продрано,
когато животът безмилостно зрее
и идват разделите рано.
Толкова много уроци ми даде,
толкова много думи добри.
Ще успее ли, миличка мамо,
всичко сърцето ми да съхрани?
Ако то не успее и понякога пак
се втурне към някоя луда посока,
забравило разум, пренебрегнало страх,
ти помни мойте думи в тези няколко стиха.
Дори отдалеко, длани пак ще протягам
пълни със обич и дъх преклонен,
ще те целувам и тихо ще шепна:
мила мамо, честит рожден ден.
© Валя All rights reserved.
