Мартеничка на ръката
Мартеничка на ръката
С усмивка и сълза в окото
идва вечерта, в която
с мартеничка на ръката
лягат си да спят децата!
И сънуват, може би,
онези тягостни борби,
когато - за земята днес,
с трева покрита или лес,
тук ляла се е млада кръв
и пак е в боя някой пръв
отново влизал с песен, вик,
и е излизал смел, велик!
И сънуват таз беда -
пред Дунав с буйната вода
как е спрял Баян народа,
че не знаел де е брода,
и пуснал - да намери път
соколът-скитник. На кракът
бил вързан бял конец,
в ръка Баян кълбото веч
държал, та по негова следа
да минат брода без вреда!
Политнал верният сокол
и път намерил, и на ствол
там кацнал - гордо оперèн,
уверен в своя час и ден!
През реката почнала тогава
колоната ездачи да минава,
тук кон се спъвал, там ездач
се свличал - в зеленикав здрач,
достигнат от стрелата вража
и как тогава страдал стража,
който брата да спаси би дал
душата собствена и без печал!
Но ето - конник там насреща
изправил се сред коренища
в заплетената делта на реката...
И прояснили се челата,
застъпвали по-бодро и краката,
и бързали да стигнат брата!
Аспарух бездеен не стоял,
отколе чакал той на коня бял,
той чакал под една хоругва
да се сберат с Баян, със Хуба!
Ала с' зла поличба злият враг
клел се да не стигнат бряг
свой свободен българите пак,
на царството им сложил крак!
Хуба - негово дете убила
в утробата си, тайно крила
от батя си таз новина не мъжка,
започнала в предсмърт да пъшка!
Забавил се Баян тогава,
в ръце понесъл труп без слава
и още стискащ белия конец,
наполовин обагрен от мъртвец
най-скъп сред майка и баща,
политнал сам ранен в смъртта!
Избухнал в гняв тогава Аспарух,
подобен на божествен тътен глух
и с конницата през реката
врага прогонил от земята,
където с медена погача
гостили хората ездача,
когато първи път реката минал,
удивен от чужди бит, поминък!
И когато след шума на боя,
сам останал - с болката си своя,
Аспарух очи си вдигнал и видял
на деня предпролетен светлика бял,
сама скъсала ръката мъжка
конеца бял и с кръв опръскан,
сплела двата цвята във едно
безначално и безкрайно колело,
после вързал две главици
едната бяла, друга - алена момица,
и минал бавно брата Аспарух, ех,
и всекиго закичил - за утеха!
Оттогава минали години -
с хиляди те преброими,
ала празникът на Първи Март
ни бележи още, като брат!
Да сме бели и червени,
да са лицата ни засмени,
да сме българи добри,
труд и песен да спори,
да растат децата ни щастливи,
да се кичим с Баба Марта живи!
С усмивка и сълза в окото
идва вечерта, в която
с мартеничка на ръката
лягат си да спят децата!
И сънуват, може би,
онези тягостни борби,
когато - за земята днес,
с трева покрита или лес,
тук ляла се е млада кръв
и пак е в боя някой пръв
отново влизал с песен, вик,
и е излизал смел, велик!
И сънуват таз беда -
пред Дунав с буйната вода
как е спрял Баян народа,
че не знаел де е брода,
и пуснал - да намери път
соколът-скитник. На кракът
бил вързан бял конец,
в ръка Баян кълбото веч
държал, та по негова следа
да минат брода без вреда!
Политнал верният сокол
и път намерил, и на ствол
там кацнал - гордо оперèн,
уверен в своя час и ден!
През реката почнала тогава
колоната ездачи да минава,
тук кон се спъвал, там ездач
се свличал - в зеленикав здрач,
достигнат от стрелата вража
и как тогава страдал стража,
който брата да спаси би дал
душата собствена и без печал!
Но ето - конник там насреща
изправил се сред коренища
в заплетената делта на реката...
И прояснили се челата,
застъпвали по-бодро и краката,
и бързали да стигнат брата!
Аспарух бездеен не стоял,
отколе чакал той на коня бял,
той чакал под една хоругва
да се сберат с Баян, със Хуба!
Ала с' зла поличба злият враг
клел се да не стигнат бряг
свой свободен българите пак,
на царството им сложил крак!
Хуба - негово дете убила
в утробата си, тайно крила
от батя си таз новина не мъжка,
започнала в предсмърт да пъшка!
Забавил се Баян тогава,
в ръце понесъл труп без слава
и още стискащ белия конец,
наполовин обагрен от мъртвец
най-скъп сред майка и баща,
политнал сам ранен в смъртта!
Избухнал в гняв тогава Аспарух,
подобен на божествен тътен глух
и с конницата през реката
врага прогонил от земята,
където с медена погача
гостили хората ездача,
когато първи път реката минал,
удивен от чужди бит, поминък!
И когато след шума на боя,
сам останал - с болката си своя,
Аспарух очи си вдигнал и видял
на деня предпролетен светлика бял,
сама скъсала ръката мъжка
конеца бял и с кръв опръскан,
сплела двата цвята във едно
безначално и безкрайно колело,
после вързал две главици
едната бяла, друга - алена момица,
и минал бавно брата Аспарух, ех,
и всекиго закичил - за утеха!
Оттогава минали години -
с хиляди те преброими,
ала празникът на Първи Март
ни бележи още, като брат!
Да сме бели и червени,
да са лицата ни засмени,
да сме българи добри,
труд и песен да спори,
да растат децата ни щастливи,
да се кичим с Баба Марта живи!
© Даниела Тодорова All rights reserved.
