Маски на хора
Луната някак мижаво просветва -
прожектор от посмъртна маска, чучело
в небесните декори на посредствен,
западнал театър. Долу вият кучета.
Антракт. Под светлината отразена
излизат в сомнамбулните си сънища
изкуствено-човешки манекени.
И сляпо търсят сянката на слънцето.
Едни от тях прикриват зад ръждиви
червени маски рани неизречени.
Безстрастни са очите им неживи
под твърдата кора от кръв запечена.
А други, порцеланово-блестящи,
под маските, излъскани от черното,
отглеждат бели червеи пълзящи,
оглозгали лицата им до черепа.
Но всеки има своята гримьорна.
Висят по закачалки като трупове
в изкормена от смисъла транжорна
душите им одрани там. На куките.
А сцената е восъчна отливка.
Маскиран да прикрива пустотата си,
от ложата лукаво се подсмихва
светът. И режисира суетата им.
Защото са безпомощни актьори,
с дребнавите си мимики и жестове
забравили, че в облика на хора
под маските си всъщност са...
божествени.
© Ивайло Динков All rights reserved.
