Мечтата на морето за човешка слабост...
Въздъхна тежко морето,
отдавна беше нямало вълни...
Но изровени от пепелта на мислите,
облечени като надежди,
го приласкаваха едни скали.
Нежно като глас на рaковини...
То страстно ги прегръщаше,
а те оставаха все тъй студени...
И бясно ги ревнуваше,
дори от чайките бели...
Когато тихо се отдръпваха,
то ги настигаше...
Когато хората им се любуваха,
пенлива гордост се надигаше...
След милион години
(сторили се на влюбения миг)
морето пак милее...
Със силната си бурна обич
погуби своите скали...
Сега са мъртви - песъчинки,
спящи в най-дълбокото синьо -
сърцето на морето...
А то, горкото, би заменило
всичката си стихийна мощ
за една човешка слабост - плача...
-----------------------------------
Вятърът още клюката разнася -
за морето и неговата обич първа...
© Таня Атанасова All rights reserved.
