Мечти
Тихо клонче смокиново пак по прозореца драска,
а Луната ме буди – всевиждащо, златно око.
А септември по котешки шарен, гальовен и ласкав,
мърка вън: — "Помечтай, за минутка поне и ако,
бъдат дните до болка отрудени, грозни и груби,
от най-меката шума за теб ще направя легло,
ще накарам ветреца безпаметно в теб да се влюби,
ще забравиш за лошото, сякаш и не е било.
Ще изпридам съня ти на нишки от мека коприна,
да не газиш по тръните с вечно кървящи пети,
от целувките вятърни всичките болки ще минат...
Само миг ме послушай! Обичай, мечтай и лети!"
© Надежда Ангелова All rights reserved.
