Между изгрев и залез
На залези не съм се радвал никога.
Не съм копнял за многотия също.
С реалността човек системно свиква
и често я усеща като къща.
Днес покрив ще поправи, утре – друго,
но тя му е закрила и утеха...
Реалността въобще не е заслуга,
тя просто е наследствената дреха,
която на плещите натежала
не смеем да свалим и да изхвърлим.
С много кръпки, но изглежда цяла...
Дори последни мислим се за първи.
Привикваме със смешната заблуда,
че не зависи нищо от човека.
Успелите са заклеймено луди,
които не износват стара дреха.
Сега се вглеждам в изгревите нежни,
но вече съм към залеза по-близо.
Обзема ме ужасна безнадежност,
оказа се, че всъщност е щастливост.
© Валентин Йорданов All rights reserved.
