Между разума и сърцето
Сърце
Разум:
Спри, дете, пак грешиш,
с греховете си гориш,
а после плачеш мен не послушала,
ридаеш, каеш се, в тъмата сгушена!
Сърце:
Давай, от какво боиш се,
нима от това, че си обичана,
послушай ме, отдай се,
не носят болка чувствата!
Разум:
Боиш се с право, малка моя,
нима не страда ти достаъчно,
нима на чувствата в хаоса
предала се, не си изпати?
Сърце:
Тръгни напред... да обичаш е човешко,
а ти обичаш и си човек,
глупаво е да се спреш,
природата човешка да предадеш!
Разум:
Обичаш, мъничка, а нима не помниш,
как до късни доби чакала,
никой не е идвал да те види,
а после тихичко си плакала!
Сърце:
Не бой се, нищичко не се повтаря,
нима и страдала, не бе щастлива,
нима тогаз се бе предала, пред мъката,
пред нейната сила!
Разум:
Замисли се, слушай се в мен,
нима не ме загърбваше достатъчно!
В мазохизма къде е щастието,
това ли е да страдаш, това ли му казваш любовна сила?
Сърце:
Погледни се усмихната си с него...
Разум:
И чакаш го напразно...
Душа:
Сега ще се и аз намеся,
когото и да послуша
във вашия откровен дебат,
аз знам, тя ще страда пак!...
© Ирена All rights reserved.

