Когато слънцето полегне
и сенките се удължат,
тогаз денят ми ще побегне
щом нервите му не държат.
Че залезът го все подпира
и го напада все във гръб.
А времето за миг не спира
и го поставя все на ръб.
Нощта си го затваря вечер
във пазвата, като в затвор.
Луната, като стар диспечер
го дебне в нощния си двор.
И всеки идващ ден го чака
такава участ: да е в плен.
И никога не ще дочака
да види следващия ден.
© Никола Апостолов All rights reserved.
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
