С развълнувана охра в златисто
и пресипнало тъжно зелено
някой шари по горските листи,
по ескизите есенни в мене.
Вятър хвърля със шепи пендари,
зимно слънце със тях да откупи,
а в сърцето ми тлеят пожари,
угасени от каната счупена
на небето пророчески сиво.
Глашатаят на първите скрежове –
вестоносецът зимен – се скрива
зад студа на деня белоснежен.
Но, макар да е пухкаво чисто,
аз тъгувам за охра в златисто.
30.11.17
© Мария Панайотова All rights reserved.
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
