Меланхолия (като детска приказка)
Дъждът бичува пътя като с ласо,
нощта полюшна новия си здрач,
облакът прошепваше си "аз съм
на хиляди мечти един пазач".
Но той в небето дъжд сега излива,
роден от тъжни мисли, меланхолия,
едно ужасно чувство за изминалите
безкрайни дни и нощи на простора.
Небесният простор е толко скучен,
че, ако ти до него се докоснеш,
една широка мантия набучил,
длъжен си да носиш като твое
бреме и, погледнеш ли във миналото,
един оплетен спомен, толко блед
и разбираш, че светът ти е загинал,
а кой мъртвец е сътворил куплет?
...
Но защо почувствах тази меланхолия,
да не би за този свят да съм умрял?
Душата ми е облак, кой ще стопли я?
Всяко топло сам аз бях си крал.
© Димитър Димчев All rights reserved.
