Memento mori
Отвъдността ти няма как да ме изплаши -
за мен отдавна тя е толкова присъща.
Остават само спомените - празни чаши,
за да напомнят - всичко дадено се връща.
Балансът мъдро-безпощаден на вселената
от цяла вечност към сълзи е безразличен.
Мълчи зловещо властелинът на отнетото,
не пита кой, защо и колко си обичал.
Напук на всички равновесни правила
боли до пръсване по мигове незаличими.
Къде и как да търся от душата ти следа?
Звездите властно и ревниво са я скрили.
По навик чакам да ми звъннеш, но изглежда
отдавна връзката с небето е прекъсната.
Дали преражда се във вечността надеждата,
че може всичко зад безкрая да възкръсне?
След тленността на смъртния ни дар
валят въпросите ми трескаво събирани...
Дали животът не е истинския ни кошмар,
от който се събуждаме умирайки..?
© Георги All rights reserved.
