Memento vivae*
Но всяко възкръсване всъщност смъртта ли доказва
и тя ли е тайният смисъл на земния път?
Веднъж осъзната, дамгосва душите с проказа
и те по мига, безвъзвратно отминал, скърбят.
Напролет дърветата жалят за ланшните листи,
завръщат се птиците в своите стари гнезда.
Пронизва тя всичко с очи, мразовито воднисти,
от нея дели ни невидима крехка межда.
Преди вечността във утробата да ни приеме,
притегля ни мракът с подмолни и меки вълни,
а Бог ни подхвърля троха от небесното време –
след първия писък и краят ни вече кълни.
Под нейната сянка изкачваме своя Голгота:
смъртта – нищо страшно – соленият вкус на живота.
*Помни живота
© Аноним All rights reserved.
