Мен ми стига таз пътека
Моя тиха, моя тъмноока,
нощ с надиплени коси,
не прикривай моята посока,
а със лунен лъч я освети!
Не мами с миражи нежни
моите копнежни ръце,
а кажи в просторите безбрежни
как да литна без криле!
Не трови със шепота омаен
безропотното ми сърце -
всеки път е тук потаен -
тръпне неспокойното лице.
Не припалвай злостен пламък -
знай , аз мога да тъжа:
скитам се в живота жалък,
но не вярвам на лъжа.
И не искам твоята утеха,
с думи разни, или с блян -
мен ми стига таз пътека,
по която да достигна там,
където знам, ме чакат
като бяла, луднала река,
обща и за двата свята
и творяща любовта.
под редакцията на Mojsei
© Росица Петрова All rights reserved.
