Ментов чай
Отпивам чашата си ментов чай,
а слънцето на хълма ляга,
потапям се във моя собствен рай,
умората ми някъде избяга...
... където времето в един сезон е спряло –
наситено със есен, приглушено...
... където черното е тъмнобяло
и грозното е често съвършено...
... където мислите са съвместими
с небето, с птиците, със свободата...
... и грешки от любов са допустими,
и все по–сладка е водата...
... и всичко си отива по местата,
като в красив, но сложен пъзел...
... на който знам картината каква е:
душата ми – развързан възел!
Отпих от чашата си ментов чай
и залезът във мен се вмъкна...
Не е от ментата, а вътре май
камбана някаква замлъкна...
© Рада Димова All rights reserved.
