Метаморфоза
На всички нещастни възрастни, които са (били) щастливи деца.
През мръсния прозорец на душата,
аз виждам днес едно дете,
играещо си тихо в прахоляка
и дрехите са мръсни, но душата – не.
Там времето е безпределно ясно,
детето гледа в слънцето с очи,
в които се чете и зов, и вяра,
и трепетен копнеж, и искрени мечти.
Но ето че детето се прибира,
навън е явно паднал непрогледен мрак
(душата ми уви не различава
нощта от утрото и утрото от вечерта)
Денят нощта смени отново някак
и ето че навън излезе пак това дете,
но нещо е различно в него сякаш,
пораснало е сякаш с часове.
Сега и погледът е мътен, някак по-различен,
в сърцето му усещам е загнездена тъга
копнежът сякаш тази кратка нощ нанякъде се е затичал
и ето днес от него вече няма и следа.
Кажи дете, какво се случи?
Нима живота безпощадно те рани?
От кой са тези рани безобразни?
Защо така и зрелостта ти подрани?
Детето гледам право във очите
и няма изненада, че там себе си видях
и неговите рани същите са като мойте,
и неговата болка аз я преживях.
...
И помня, още помня...
Ела, дете, ела си у дома.
© Diamonique All rights reserved.
