Времето отлита безвъзвратно
като птица
в сините простори.
То не връща взетото обратно
и не може нищо
да повтори.
Знаем го, а все не ни се вярва,
че сме миг необратим
от вечност.
И сред общата житейска врява
губим свойта доброта,
човечност,
с вечния ламтеж за власт, за слава...
Осъзнали свойта
мимолетност,
питаме: след нас какво остава?!
Пътят, към безкрайната
далечност!
© Славка Любенова All rights reserved.
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
