Като камбанен звън, притеглен от въжета,
се спускат дни до бяло нажежени,
в ръба на времето разсечени небета
се лутат из пространства разпилени.
Из мъртвите космически полета,
населени с луни от кръв раздалечени,
с безсмислен хъс се бият боговете
в безплодна стръв окаляни, засуетени.
А на Земята, пийнали, мъжете
разсичат времето на мигове разпределени,
Сизифови души, кристални силуети,
търкалят времето до бяло разжарено. ...