Мимолетно нощно
Тази нагла луна се промъква
на пръсти под миглите,
гъделичка,
соленикавомедна пълзи
и ме сепва,
разбуждам се под завивките,
а в очите ми пърхат
не парченца луни, а сълзи.
Мен сънят не ми стига,
а нощта ми е къса за сънища,
всеки миг осъзнат
се топи като кубче от лед.
Колко пътя пропуснах
по друма към верните пътища
и горчилки преглътнах
да търся най-сладкия мед...
Аз не зная ще съмне ли утре за мен,
ще ми гори ли свещицата,
ще ме ръсне ли дъжд,
ще ме сгрее ли слънчева светлинка...
Ще я чуя, надявам се,
но закука ли ме кукувицата,
не пари в джоба искам,
а в душата си -
мъничко човещинка.
Само толкова трябва
в живота ми - мерено време,
тънка примка надежда,
обримчила ми врата.
Впрочем, пролет, начало е...
Усетих по пулса на вените
и по неистовото желание
да вдъхна на люляк цвета.
Свързани произведения
Comments
-
Благодаря, Таня!
-
Хубав стих!
-
Оценявам съпричастието ти, Силви! Благодаря, за което! Ще ги дочакаме да разпукат тези люляци!♥️
-
Съпреживяване е стихотворението ти, Тейс! Почувствах всичко! Люляците също.
-
Благодаря, Дени, Надя, Светле, Лидия и Влади, че се поспряхте тук! ♥️
-
Човещинката... много ни е нужна. Харесах!
-
Колкото повече мъдрост трупа човек, толкова по-самотен и тъжен се чувства! Но е пролет - живителна, напояваща и обнадеждаваща!!
Прекрасно е, teis!! -
Хубаво! Много!
-
Teis, чудесно е ☺️⭐️
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
