Мимолетно нощно
Тази нагла луна се промъква
на пръсти под миглите,
гъделичка,
соленикавомедна пълзи
и ме сепва,
разбуждам се под завивките,
а в очите ми пърхат
не парченца луни, а сълзи.
Мен сънят не ми стига,
а нощта ми е къса за сънища,
всеки миг осъзнат
се топи като кубче от лед.
Колко пътя пропуснах
по друма към верните пътища
и горчилки преглътнах
да търся най-сладкия мед...
Аз не зная ще съмне ли утре за мен,
ще ми гори ли свещицата,
ще ме ръсне ли дъжд,
ще ме сгрее ли слънчева светлинка...
Ще я чуя, надявам се,
но закука ли ме кукувицата,
не пари в джоба искам,
а в душата си -
мъничко човещинка.
Само толкова трябва
в живота ми - мерено време,
тънка примка надежда,
обримчила ми врата.
Впрочем, пролет, начало е...
Усетих по пулса на вените
и по неистовото желание
да вдъхна на люляк цвета.
