Беше следобед, по-сух и от хляб за подавка.
Залез клиширано къпеше в злато града.
Медно блестяха, прелели от шума, канавките
в онзи следобед, във който пред него се спря.
Беше любов, по-внезапна от пролетна буря.
Свикнал бе сам да кръстосва квартал след квартал,
но след очите ù, с цвят на разцъфнали люляци,
тръгна, забравил тъга, самота и печал.
Беше щастливо, подскачащо в локвите време.
Тя – попрегърбена, носеше в чантата хляб,
сядаше в парка, а той от ръката ù вземе
в зъби комата и хукне да гони света. ...