Из книгата “Миниатюри”

                                    *  *  *

                        Душата ми тръпне

                              в радостни тръпки

   – цвят разцъфтял

   се люлей в синевата.

                              Душата ми стене

                              от мъка сломена

   обрулено,

   голо и черно дърво.

                              Душата ми, душата ми,

   задъхано море е.

   С приливи и отливи,

   с затишия и бури.

                              *  *  *

                              И ще речеш:

                              не можех аз да я обичам,

                              защото – като жътва

                              изрониха ме очите ú –

                              от юлско слънце по-горещи,

                              защото – като вятър

                              строши прозорците заспали.

                              Не говори.

                              Защото – ще излъжеш,

                              ако речеш, че не остана

                              една искра от моя огън

                              и като гръм отминах

                              покрай тебе.

                              Не говори!

    * * *

Разминахме се,

като едноименни облаци,

които не

                  раждат

светкавици, не плискат

                             дъжд.

А само се оглеждат

в езерата и моретата,

и дишат във въздуха

                                    - само ЛЮБОВ

                                    *  *  *

                              Не се превръщай в спомен.

                              Жаравата свети,

                              но само огънят топли.

                              Споменът е красив,

                              но любовта само

                              радва сърцето.

                              Не се превръщай в спомен.

                              Споменът - б о л и .

* * *

В твоите клони

се сгушвам

като гълъбица.

От дъжда изплашена.

Топло ми е при теб.

И забравям

за злините,

от хората сторени,

и лошите сънища

                          изсънувани.

Яворе мой!

Приказки сънувам,

в твоите клони

                           сгушена.

* * *

Ако погледнеш

                            сега

в очите ми –

ще се познаеш

                        в тях…

* * *

Ти не знаеше,

че аз обичам устрема.

И отмина като устрем

Покрай мен.

Ти не знаеше,

че търся твоите стъпки.

И изчезна като стъпка

във дъжда.

Но недей мисли,

че ти се сърдя.

Просто –

Ти не знаеше това.

* * *

По тази улица

вървя

като по китеник.

                    от тръни

тъкан и преплитан

с коприва.

В мен се сливат

гласове на спомени

и минали,

               и бъдещи…

И съчки хвърлят

                     в огъня

не догорял…

И пепелта му

              като жива се

възпламенява.

* * *

Мушкатото,

със цветове от залеза

откраднати

в душата ми се мъчи да

наднича.          

Да влезне и да вземе

от светлите зрънца

на моята дълга тъга.

Дълга, дълга тъга,

като пътя към Теб.

* * *

Заплете се в косите ми

една тъга,

една нишка

от зимната бяла къделя.

Омъдрях от още една

измама.

остарях от още една

лъжа.

* **

Кафето топло - 

       диша.

Цигарата -

      дими.

И листът бял -

  въздиша.

Въздиша

      и

      трепти.

             * * *

Изливала се е

душата ми

в различни калъпи.

От болка

                  пищяла е,

от радост е

                      светила.

Душата ми –

с тръни избучена,

в манисто е

                 свивана

и възторжено

утрото  – срещала.

Как е плакала.

Как е пеела.

В различни калъпи

                 изливана.

Душата ми –

                            пак е същата.