Младост
Времето е спряло,
а до вчера - буен огън,
Само миг остана,
Танц последен,
След това - раздяла.
Знам,ще ме погледне,
ще се усмихне,
и погали,
озарена от лъчи последни,
ще се обърне,
без да каже нито дума
и ще се стопи в безкрая.
Там оставам,на брега
втренчен във далечината,
Вятър нежен,
ще погали и посее
спомен сладък,
Ще опъне струна изтощена,
с жален стон сподавен,
ранена, тя - душата,
ще прошепне глухо - "скъпа моя".
И какво остава?
Трябва да я пусна!
Свободната и неукротима,
Дивата и неуморима,
Единствената сладост,
скъпа и неповторима...
...моя...
...младост!
© Любомир Поповски All rights reserved.
