младостта си тръгна неусетно
Младостта си тръгна неусетно,
без да каже сбогом, мълчешком,
свежестта в лицето ми отвлече,
като крадла от ограбен дом.
Залиняха тъмните къдрици,
тъжен сняг в косите заваля
и в гласа ми пролетните птици,
първата вихрушка разпиля.
Не остана в устните надежда
за усмивки с перлен аромат,
болката в очите се оглежда,
в тях с тревога чувствата гнездят.
А снагата – някога топола,
олюлява се, и с кратък стон,
към земята си привежда ствола,
сякаш прави на пръстта поклон.
Заприличах на дърво без корен,
но напролет, още се листя,
че ревниво скъта светъл спомен
вярната, изстрадала душа.
Само тя, по-мъдра и по-млада,
като верен страж остана в мен,
без да чака почест и награда!
Ще си тръгнем двете някой ден!
© Ваня Иванова All rights reserved.
