Mного далече от лесните
Тежък характер, зарити в пръстта,
до дъно – балканските корени.
Макар ,че не вземам назаем уста,
убива ме празно дърдорене.
Кой бил почесан – на грешно место̀
и кой го побъркват сърбежите –
носят водата – от кладенци сто –
за нещо да ги забележите.
Само че камъкът мен ме роди
а тиквите – ражда ги ниското.
Щом изтекат, всички мътни води –
и златната – пак ще разплискате.
'Щото така, или иначе знам –
аз трънка съм – вечно бодливата.
Път през просо̀то , сама ще ви дам,
по който...Къде ли отивате?
С нокти в душата разравям лехи,
и думи садя, сред гергините.
Вълк единак съм и нямам бълхи.
Е, само посмейте да минете!
Грее душата – на бури подслон,
там няма дори да се вѐснете!
Там се родих – на планинския склон
и много далече от лесните.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
Благодаря!
