Много дълго разпъвах душата си,
скрила лицето си в шепи, ридах.
Питах ветровете, гонещи посоките,
накъде да търся и аз своят бряг?
Отнесоха ветровете моите сънища,
откраднаха усмивката от очите ми.
Преминавайки сама трънните пътища,
забивала съм пирони в душата си.
Сега съм молитва небесна за птиците,
и тъжна песен на залезите красиви.
Не ухаят цветя повяхнали във вазите,
не топлят след залез лъчите изстинали. ...