Много дълго разпъвах душата си
Много дълго разпъвах душата си,
скрила лицето си в шепи, ридах.
Питах ветровете, гонещи посоките,
накъде да търся и аз своят бряг?
Отнесоха ветровете моите сънища,
откраднаха усмивката от очите ми.
Преминавайки сама трънните пътища,
забивала съм пирони в душата си.
Сега съм молитва небесна за птиците,
и тъжна песен на залезите красиви.
Не ухаят цветя повяхнали във вазите,
не топлят след залез лъчите изстинали.
А бях... слънчев лъч, топъл и светъл.
И мечта бях, и лунна копнежност...
тиха молитва, прошепната в утрото,
жарава, пламтяща в огнище от нежност.
скрила лицето си в шепи, ридах.
Питах ветровете, гонещи посоките,
накъде да търся и аз своят бряг?
Отнесоха ветровете моите сънища,
откраднаха усмивката от очите ми.
Преминавайки сама трънните пътища,
забивала съм пирони в душата си.
Сега съм молитва небесна за птиците,
и тъжна песен на залезите красиви.
Не ухаят цветя повяхнали във вазите,
не топлят след залез лъчите изстинали.
А бях... слънчев лъч, топъл и светъл.
И мечта бях, и лунна копнежност...
тиха молитва, прошепната в утрото,
жарава, пламтяща в огнище от нежност.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
