Както си пея пак старата песен,
пред мен се очертава хоризонти,
неясноти и премеждия, сложно...
Недокоснати никога вече мечти,
поробените хора сега спят в интриги.
Изгубени мисли, прашасали книги,
мисълта ти потече, но далече избяга.
И желанието за мъст вече те стяга.
Вродена ненавист към всичко ново,
окрилен за победа, ти даваш оценка.
Това, което под огън попада отново,
наричаме с укор "поредната грешка".
Защото се делим на добри или лоши,
защото от завист издигаме граници
и където не спим, а воюваме още,
забравяме увода към първите страници?

Ха, немислимо ли?
Много хора ме мразят, много хора ме обичат.
Ха, немислимо ли?
Много хора с много имена много бързо наричат.
Ха, немислимо ли?
Много хора сега, май не харесват различния.
Ха, немислимо ли?
Много хора назад, аз пак оставих отричайки.

Събирайки времето в тази чаша с прах,
аз съзерцавам ирония, истински смях...
Недоволство от необходимата промяна,
заслужени реплики, незаслужена слава.
Където и да прикриваш своите мисли,
над теб все има някой, който да чисти.
По края на ума се образува напредък,
когато откриваш, че вечно отричаш.
Никой не се вслушва в големите глупости,
които всички ги пишат, странно защо?
Само за малко, за множество хора,
едничко обяснение, за едно общество.
Не сме длъжни на земните, сами ги създаваме,
дълга си е дълг, а враговете - приятели.

Ха, немислимо ли?
Много хора ме мразят, много хора ме обичат.
Ха, немислимо ли?
Много хора с много имена много бързо наричат.
Ха, немислимо ли?
Много хора сега, май не харесват различния.
Ха, немислимо ли?
Много хора назад, аз пак оставих отричайки.