Могла е...
Тежи небето като злато
край бреговете на безкрая,
звездите сипят по земята
отблясъка на своите тайни.
А долу, точно край реката,
чух, плачеше едно момиче,
застанало до камън грапав
и искащо да го обичат.
Но този водовърт – животът,
разделя хората на две,
и само ако друг обичаш,
ще носиш в себе си сърце.
Но ето - не обичат нея!
Но ето - не обичат мен,
и докато любов изгрее,
ще носиш в себе си дете.
И гледах колко е самотна,
сред камъка открила дом,
сълзите ù, студени котви,
потъваха там мълчешком.
Но до вчера виждах аз във нея - момиче,
днес видях жена.
жена могла е да обича,
в мълчание и самота...
© Димитър Димчев All rights reserved.
