Може би...
И като че ли между нас е всичко изречено.
Не знам какво все още ни спира.
Този проклет знак за обреченост
се ражда във мен и нещо умира.
И като че ли всичко между нас е приключило.
Без думи мълчим, със думи говорим.
Просто някак си това се е случило -
обичаме, мразим, един със друг спорим.
И като че ли някак си ти си далече.
А аз те откривам и търся, и моля.
И нещо обречено с теб ни обрече.
Нямам повече сила... Със теб да се боря.
И твоите устни целуват различно.
А моите горят и тебе желаят.
Искам те, моля те, докрай те обичам.
Но устните твои вече не знаят...
И споменът в мене самотен се връща.
А ти си далеч - там, някъде в мрака.
Душата във мене пак се обръща,
но твоята мен днес вече не чака...
И някаква странна, безкрайна игра.
И някаква странна, безкрайна обреченост.
Май никой, никого не разбра.
И като че ли между нас е всичко изречено...
© Петя Терзийска All rights reserved.
